Стефка Янорова едва намира време да се срещнем. Репетира нов спектакъл, а току-що е минала премиерата на „Сега или никога” в Театъра на армията, в която си партнира с братята Ранкови. С новата постановка й предстои турне в Банско и Пловдив. През юли трябва да продължат снимките на сериала „Стъклен дом”, където тя играе фризьорката Ваня.
- Г-жо Янорова, в новия спектакъл „Сега или никога” вашата героиня е пред развод. Май бракът нещо се разпада?
- Бракът е такъв, какъвто си го направиш. Не случайно написах в програмата на спектакъла: „Бракът е като цвете. Има нужда да се полива.” Като всяко нещо и той има нужда от внимание и усилие. Ако се споразумеете с партньора и двамата да полагате усилия, това е най-добрият вариант. Не може да очакваме от брака нещо, ако не сме посели поне малко. Нямам предвид брака като институция, а като съжителство между двама души, които се обичат.
- Играете все весели героини, такава ли сте и в живота?
- Не бих казала, че играя само весели героини. Мисля си, че не съм вкарана в някое амплоа - комедия или драма. Доста тъжен човек съм, но животът е прекрасен и трябва да му се радваме, защото той е и много кратък. За съжаление човек, като загуби нещо, тогава разбира какво е имал.
- Не гледате леко на нещата, значи?
- Той животът не е толкова сложен, почвам да си мисля напоследък. Ние си го усложняваме повече, отколкото трябва. Ако наистина се учим от децата, ще разберем, че е хубаво да се усмихваме повече и да се радваме на онова, което имаме. А не непрекъснато да претендираме, да се сравняваме. Да негодуваме – нашата държава това, нашата държава онова. Случват се и хубави неща. Ако погледнем от тази страна, ще разберем, че България наистина е много красиво място. Пътувах онзи ден и за сетен път се убедих каква невероятна природа имаме. Ужасно глупави сме да не оценяваме такива неща. Има и ред други, на които може да се радваме. А ние непрекъснато говорим негативно за управниците и т.н. Ами да, такива са, защото ние сме си ги избрали. Защото ние сме такива. Не бива непрекъснато да прехвърляме вината на някой друг, а да си понесем отговорността от изборите, от действията си.
- Какви управници трябва да имаме, за да се оправим?
- Не са ни виновни управниците. Аз също имам много претенции към тях, но си давам сметка, че самата аз също не съм изряден гражданин. Преди много често се опитвах да действам по заобиколния път. Сега се уча да съм отговорен гражданин, да спазвам правилата. Виждам, че понякога изглеждам като глупак в очите на другите. Винаги давам за пример един съсед, който държи кръчме пред блока. Този човек всяка сутрин почиства, независимо сняг ли е, опадали ли са листата. Отвори се дупка в асфалта, събра пари, организира хора, дойдоха и запълниха дупката. Оказа се, че може, когато имаме желание. А не да чакаме Фандъкова да ни оправи всичко, която не може навсякъде да огрее. Ако искаш нещо да получиш, трябва нещо и да дадеш. Не може само да очакваш и другите да са ти криви.
- Участвали сте в „Дунав мост”. Какъв път извървяха българските сериали от „Дунав мост” до „Стъклен дом”?
- Много трънлив път извървяха, имайки предвид броя на филмите, които бяха заснети от „Дунав мост” до сега. Продължавам да твърдя, че съм оптимист, защото вече доста млади хора снимат и дай боже повече да снимат. По-разнородни филми започнаха да се правят. Като че самите автори са по-свободни в изказа си, което на мен много ми допада. През 90-те години непрекъснато се правеха ленти за комунистическия режим, за мутрите. Това си беше нормален път, който трябваше да извървим. За 20 години защо очакваме чудеса? Промяната не може да се случи с магическа пръчка, така че пътят е трънлив, но слава богу българските оператори, режисьори и актьори са инатливи хора. Вярвам в техния инат и че ще устоят на всичко, на което ги подлагат.
- Въпреки популярността си „Дунав мост” отблъсна голяма част от аудиторията заради натурализма си.
- Просто показахме действителността такава, каквато е. Тогава не искахме да я виждаме такава, но тя си беше такава. Когато миналата година гледах повторението на две от сериите, си казах: „Да, не е приятно да ти кажат, че си еди-какъв си, някакви негативни неща.” Но изкуството е точно за това – да ги регистрира и да ги променя.
- Ето, сега регистрираме живота на богатите и социалното разделение в „Стъклен дом”.
- Да, така е. Редно беше да има такова деление, защото не вярвам в равенството. Смирненски имаше едно прекрасно стихотворение, в което казваше: „Пет пръста имам на ръката си и те не са равни.” И никъде няма. В това отношение може би трябва много да се поучим от животните. При тях има желязна йерархия. И аз съм за такава йерархия, защото не мога да си въобразявам, че ще бъда като някой си, но без да полагам усилия. Както по време на соца ни учеха, че всички сме равни. Въобще, когато нещо е колективно, няма отговорност. Когато е частно, отговорността е по-голяма.
- Какво става с вашата героиня Ваня? Остава ли вярна приятелка на Боряна?
- И аз не знам. Но на приятелството в живота и аз много държа.
- Вие сте от класа на проф. Крикор Азарян, учили сте с Галин Стоев, Мариус Куркински, Камен Донев. Вашият клас е един от най-успелите, но дори някои от вас вече не са в България.
- На 100% всички от класа на проф.Азарян се занимаваме с театър и сме станали нещо като легенда. Обяснявам си го с това, на което ни научи професорът - че театърът изисква много усилия, да проявиш много характер. Не само талант, а да отстояваш. Научи ни на много вкус.
- Какво ви мотивира да продължавате да се занимавате с театър? Актьорите не са добре заплатени, понякога с години трябва да чакат хубава роля.
- Ето това е характер. Постоянството. Виждам млади колеги, които много залитат по това да са известни. Театърът не е това. Театърът е много работа. Георги Русев, светла му памет, много точно го беше казал: „Театърът те учи, киното те използва.” Аз обичам и двете много. В киното нещата се случват по-бързо. Там е съвсем различен начинът на работа. Докато театърът си е школа. Той изисква наистина ежедневна работа.
- Накъде вървят нещата с театралната реформа?
- Вече преживях една театрална реформа, сега новата е в процес, така че още не може да се каже. Всяка промяна е трудна, но така или иначе имаше нужда от нея. Вече има някакво движение и много от театрите си дадоха сметка, че трябва да се поработи повече. Че не могат да чакат на стари лаври или зрители да не влизат в салона.
- Какво репетирате и какво ви предстои?
- Ще продължим снимките на „Стъклен дом”. Правим репетиция на маса на френска пиеса „Просто краят на света” от Жан-Люк Лагас със Стайко Мурджев за „Аполония”. Текстът е много интересен, с изключително любопитен словоред. Нещо, което отдавна не сме правили, затова за мен е предизвикателство. Авторът е починал много млад от СПИН и пиесата е доста лична. Много любопитно нещо, защото думите се повтарят и зад това повторение отдолу тече втори план, който мен много ме вълнува. Освен това с Ида Даниел се опитваме да правим нещо по текстове на Катя Атанасова, което ми е трудно да го определя какво е.
Източник: в. "Монитор"Източник hotnews.bg
